УРБАНИЗИРАНИ ТЕРИТОРИИ

Шопи

Шопи

Урбанизираните територии, най-общо казано, представляват застроените площи в селищата и непосредствено около тях.

В съвременната история на страната София като столица е водещият град с най-динамичното нарастване на населението до началото на 50-те години. Чрез нея се олицетворява развитието на урбанизацията в България. С нарастването на територията на града се проследяват периодите на нейното развитие, а от произхода на заселванията се вижда като във фокус сложната ни следосвобожденска история, характерна с превратности и „провали“ на идеала за възраждане на Третата българска държава върху асмите на българския етнос.

В навечерието на Освобождението градът е обхващал територия с площ от 2,8 кв. км оградена с отбранителен ров, който е очертан от сегашните булеварди „Сливница“, „Христо Ботев“, „Патриарх Евтимий“, „Васил Левски“, „Г. С. Раковски“. По заварения ров се прокарва околоградски булевард, с който се оформя първият ринг на София. През този период нейната площ в това пространство е 2,84 кв. м., но са застроени едва 75%.

В началото на 1878 г. градските граници били в следните рамки: на изток – до Слатински редут; на север – до воденицата на Сточна гара и Беримирски път при днешните Централни гробища; на запад – до Руски паметник и ул. „К. Величков“. Фактическата територия на София обаче е била значително по-малка. Градът е достигал на север до Владайската река при днешния Лъвов мост, на изток до църквата „Св. София“ и сградата на БСФС, на юг до ул. „Солунска“ и на запад до бул. „Хр. Ботев“. Извън тези застроени площи са оставали бостаните и ливадите на града, както и непроходимите през пролетта и есента мочурища.

От 1880 г. започнало разширяването на градската територия в източна посока – между днешните бул. „Цар Освободител“, ул. „Московска“, пл. „Св. Ал. Невски“ и Двореца. През 1881 г. бил застроен теренът между бул. „Мадрид“ и бул. „Цар Освободител“, където за кратко време се оформил аристократичен квартал. В средата на 80-те години на XIX в. бързо бил застроен и районът около Националния дворец на културата (НДК), като се оформя и част от бул. „Витоша“. Между хотел „Принцес“ (Новотел „Европа“), бул. „Мария Луиза“ и ул. „Клокотница“ се оформил нов квартал. Във връзка с изключително нарасналия миграционен поток към София през 80-те години на XIX в. през 1887 г. общината определила нови градски граници: на изток до Подуянския мост на Перловската река (през 1895 г. е включено първото село към града – Подуяне), Александровската болница на юг, Владайската река на запад и Централна гара на север. В тези граници София вече е имала 4,2 кв. м. площ.

Важен фактор за развитието на София е оформянето й като международен транспортен железопътен възел на единствената сухопътна връзка от Западна и Средна Европа през Белград за Истанбул (1888 г.). През 1893 г. с била прокарана линията до Перник, а от 1897 до 1899 г. София е свързана през Северна България с Варна. Построена била и околовръстна линия. Промишлените предприятия, жп гарите и близките ханове по изходните шосета са важни градообразуващи елементи за формиране на нови квартали и предградия. Така било поставено началото на радиалнолъчевата конфигурация на териториалното развитие на столицата.

В края на XIX в. започнало строителството на Централна гара и оформянето на кварталите „Коньовица“ и „Ючбунар“, което довело до нарастването на градската територия в началото на отиващия си XIX в. на 7,3 кв. м. а през 1907 г. – на 8,9 кв. м. площ. Около строящата се Централна гара се оформил Опълченският квартал (1888 г.) с част от раздадените на опълченци парцели между Ломска улица (дн. бул. „Мария Луиза“), Владайската река, ул. „Опълченска“ и гарата. През 1888 г. започнало застрояването на кварталите в югозападна посока около Руски паметник – Буката и Еврейските гробища. Все по това време били застроени терените около Черната джамия (дн. църквата „Св. Седмочисленици“) и по ул. „Граф Игнатиев“, около новопостроените Витошки казарми (дн. парка пред НДК) и на изток от Перловската река.

Така в края на XIX в. бил създаден кв. „Перловец“, заселен предимно от служители в казармите и във военния арсенал при Лозенец. Изграждането на Държавната печатница обуславя заселването на нейните работници, с които е населен Типографският квартал източно от Перловската река.

До Балканската война се наблюдава временен застой в териториалното разширение на София. Само на някои места в столицата край жп линиите, излизащите от града шосета и промишлените предприятия били строени отделни къщи, които са началото на формирането на квартали след войните.

До началото на войните (Балканската – 1912-1913 г., и Първата световна война – 1915-1918 г.) завършва първият етап от пространственото развитие на столицата след Освобождението. Градската територия до този период очертава в общи линии съвременната Централна градска зона.

Бързото стихийно териториално нарастване на София след войните се обуславя от забогателите по това време лица, изградили десетки фабрики и стотици по-големи работилници. Заедно с индустриализирането по-големият и предимно масов стихиен миграционен прираст произтича от бежанците – българи, преселници от Вардарска и Егейска Македония, Добруджа и Западните покрайнини. В столицата били създадени няколко бежански квартала. По данни от преброяването на населението през 1934 г. родените в София са 31,5 %, другаде в страната – 53,2 % и извън тогавашна България -15,3%. Над 80% от бежанците са от Вардарска и Егейска Македония, които строили своите къщи в началото на 20-те години по време на управлението на Ал. Стамболийски.

Още преди Първата световна война започнали да се формират кварталите „Красно село“, „Овча купел“, „Павлово“, „Модерно предградие“ и др., като до 1938 г. Красно село е било най-голямото село в България. От началото на 20-те години градската територия започнала да се разширява към с. Горна баня, Семинарията и кв. „Триъгълника“, като се появили типичните бежански квартали „Гевгелийски“, „Добруджански“, „Царибродски“ и др. През 1921 г. официално били оформени кварталите „Долни Лозенец“ и „Горни Лозенец“ върху места, раздадени от общината на семействата, пострадали от войните, печатарски работници, служители, учители, университетски преподаватели и др. Към тях се прибавили и много бежанци от Вардарска Македония, Царибродско и преселници от Ихтиманско и Вакарелските махали. Към кв. „Лозенец“ спада и Журналистическият квартал, зародил се източно от него през средата на 20-те години. Югозападно от градския център през 1921-1924 г. били формирани кварталите „Иван Вазов“, „Крива река“, „Хиподрума“ и

Подофицерският квартал с квартал III гараж, Първо и Второ стрелбище, за което спомогнали построените още през 1884 г. Александровска болница, Военният лагер и прокарването на трамвайните линии № 5 и 6. През същия период на изток значително нараснала територията на София с кварталите „Иван Асен II“ (1919 г.), „Батальона“ около казармите на Крепостния батальон, „Редута“, „Суха река“ и „Подуенски герен“, заселени главно с преселници от западните части на България. На североизток въпреки нехигиеничните условия на местността през 1921 и 1922 г. били застроени кварталите Кюлюците, Офицерският квартал, Хаджи Димитър и Индустриалният квартал. В навечерието и по време на войните започнало застрояването на пространството между селата Малашевци, Орландовци и Софийските гробища от заселници главно от западната част на страната.

Пак в началото на 20-те години градът се увеличил много бързо на запад и северозапад. Тогава възникнали официално кварталите „Разсадника“, „Гевгелийски“, „Захарна фабрика“ и „Батолова воденица“ (1926 г.). На запад от двете страни на шосето за Ниш и Белград – извън чертите на тогавашния град – започнал да се формира кв. Модерно предградие около вече застроените няколко фабрики. Официално били признати през 1922 г. кв. „Банишора“, разположен между Опълченския квартал и Централния затвор, и с. Надежда, което фактически е предградие на София. Изграждането па редица промишлени предприятия източно от с. Надежда е причина за възникването в края на 20-те години на кв. „Военна рампа“.

През 30-те години на XX в. застроената градска територия била уплътнена и разширена в посока към селата Слатина, Горна баня, Дианабад, Княжево и Красно село. Значително били разширени предградието Овча купел, селата Орландовци и Малашевци. Със създаването на Голямата градска община през 1938 г. към София официално били присъединени Слатина, Дървеница, Драгалевци, Красно село, Бояна, Княжево, Горна баня, Надежда и Малашевци, които, с изключение на Красно село, запазили статута си на села. Към това време градската част на Столичната община, т.е. на самата София, била 45 кв. м. Тази територия се запазила от началото на 40-те години до края на Втората световна война.

След кратък застой по време на голямата световна икономическа криза (1930-1933) територията на София продължила да расте, но вече с по-бавни темпове. Градът се разширил най-много на изток и югоизток. Застроен бил теренът около шосето за Ботевград със заселници предимно от Елинпелинско, Пирдопско, Трънско и софийските села. Все през 30-те години се формира кв. „Хр. Ботев“, северно от с. Слатина, главно със заселници от Радомирско, Пирдонско, Ихтиманско, които работили в създадените промишлени предприятия на Гара Искър. През втората половина на 30-те години се очертали в основни линии кварталите с типичен вилен характер в югоизточна посока покрай околовръстната жп линия. Това са днешните „Изток“, „Изгрев“, „Дианабад“ и др. На северозапад и запад възникнали кв. „Мара Бунева“ (дн. „Яне Сандански“) и железничарските фондови жилища. В средата на 30-те години се развил кв. „Триъгълника“ като връзка между града и с. Надежда. На северозапад от Надежда се разраснала „Момкова махала“ (Свобода) върху Илиянското землище, главно със заселници от Ботевградско и Годечко.

Обитателите на тези квартали работили предимно в промишлените предприятия на Надежда, Военна рампа, с. Илиянци и с. Курило (дн. гр. Нови Искър). В западната част на София между Коньовица и Красна поляна върху терена на бивш разсадник бил застроен кв. „Разсадника“; кв. „Модерно предградие“ също силно се разрастнал на запад. Южно от него възникнало Чохаджийското предградие, а на мястото на днешния жк „Западен парк“ върху незаконно присвоени земи се появил малкият квартал „Зидан кладенец“.

Покрай жп линията за Перник-Благоевград-Кулата (Кюстендил-Гюешево) в близост до стопанските сгради на Агрономическия факултет се оформил циганският квартал „Факултета“. В средата на 30-те години били очертани кварталите „Земляне“ и „Манастирска ливада“, последният от които бил разположен върху земите на Драгалевския манастир.

Като цяло пространственото развитие на София е представлявало стихиен процес на индивидуално застрояване в пояса между същинската градска част и селата, отстоящи на 4-5 до 7-8 кв. км от центъра. Това са полуурбанизирани територии с ниска степен на благоустрояване. Въпреки непрекъснато разрастващата се градска периферия в миналото, няма строго определена териториална диференциация според социалното разслоение на населението. Изключение прави центърът на града (или типичният благоустроен град), обитаван от българския политически, управленски и интелектуален елит.

Извън него, в многократно по-голямата разрастваща се периферия, се заселвали предимно безимотните преселници и бежанците. През 30-те години се наблюдава формирането на средна класа, живееща извън чертите на традиционния градски център. Предприемачи и средни търговци населявали зоната на Руски паметник, Александровската болница, улиците „Пиротска“, „Клементина“, „Христо Ботев“, „Витоша“, „Иван Асен П“, „Патриарх Евтимий“. Открояват се и някои квартали по професионален признак. Така например в Долни Лозенец се оформил квартал на артисти, журналисти и писатели, докато офицерите се заселвали предимно в района на Александровската болница и Института за спешна медицинска помощ „Пирогов“.

Към тях трябва да се прибавят и работническите индустриални квартали „Кланицата“, „Гара Искър“, „Захарна фабрика“, „Арсенала“ и др. Административно включените към голямата градска община през 1938 г. Слатина, Дървеница, Драгалевци, Красно село, Бояна, Княжево, Горна баня, Надежда и Малашевци запазили статута си на отделни села до 50-те години. През 1938 г. територията на столичния град била около 45 кв. м., а с посочените села към общината – около 57 кв. км. Тази територия на града се запазила през войната и до 1945-1947 г. Войната заварила София с население около 400 хил. души.

След бомбардировките и особено след тази от март 1943 г. значителна част от него се евакуирало извън София. Временно напусналите града семейства се завърнали през есента на 1944 г. Наред с възстановяването на разрушенията в централната градска зона и в някои квартали (напр. „Хаджи Димитър“), урбанизираната територия започнала да се разширява отново след 1945 г. До края на 40-те години все още не е имало характерна интензивна миграция към София. Територията на града нараствала предимно от присъединяването на села, които фактически още преди войната почти са се слели с широката градска периферия. Териториалната експанзия на столичния град се осъществява за приблизително кратък 10-годишен период през 50-те години. В началото на 60-те години строителната градска територия е почти колкото сегашната – приблизително 120-130 кв. м.

В края на 40-те години всички съседни села, отстоящи на 4-5 км от центъра, станали квартали и се присъединили към градската територия. През 50-те години най-силно нараснало градското ядро. Тогава се включил следващият пояс от села, намиращи се на 5-6 км от центъра на София, а в началото на 60-те години завършва в основни линии разширяването на градската територия с присъединяването на селата и от 7-8-километровата ивица.

Административното присъединяване на селата от Кремиковската зона и Горубляне (1978 г. е последната година на присъединяване на села към София) пространствено не могат да се причислят към строителната територия на София. По данни от преброяването на населението, присъединените от 1947 до 1961 г. села (към момента на присъединяването им) са имали общо около 197 хил. души население.

Така върху землищата на присъединените села се изграждат жилищните райони и комплекси от 60-те до средата на 70-те години. Те не отговарят на градоустройствения им замисъл за комплекси, защото днес те са огромни „градски спални“, създаващи облика на масовия стандарт на обитаване.

Една приблизителна оценка показва, че през 1946-1978 г. (следвоенното нарастване на градската територия) от милионното население на столицата 30% обитават довоенната територия на града, а около 70% (предимно от миграция) – територията, усвоена от присъединените села. През същия почти 30-годишен период се оформя територията на т. нар. „Софийска агломерация“, в която непрекъснато разширяващото се ядро „поглъща“ съседни селски територии от периферията. Развитието на столицата в котловина, с непосредствено ограждащи я планини, трансформира класическия териториален модел на европейските градски агломерации, представляващи система от главен град и градове „спътници“.

Така пренесеният и „пришит“ модел на система от спътници по 50 хил. и дори повече жители само на 15-20 км от центъра на София, предложен в предварителен устройствен план за агломерацията в началото на 70-те години, звучи абсурдно. Столичната агломерация се реализира пространствено в модел на разширяващия се „единен град“ със система от градски райони с прилежащите населени места, като агломерационната зона е по-широка от административните граници на Софийската община. Въпреки че няма ясни критерии за териториалния обхват на Софийската агломерация, от функционалното и пространственото взаимодействие между ядрото и периферията на зоната се очертава територия, която включва редица съседни общини от Софийска област, като Божурище, Костинброд и части от Елин Пелин, Своге и Сливница. В териториалния профил на столицата, като специфична голяма европейска градска система, могат да се очертаят няколко последователни зони от центъра към периферията. Средният радиус на сегашната градска строителна територия на София е 6,22 км, като тя е изтеглена по оста на югоизток около Цариградското шосе и достига 12 км към кв. „Горубляне“.

Интересно е да се проследят тенденциите на вътрешноградското разпределение на столичното население от центъра към периферията за период от 25 години – от средата на 70-те до края на XX в. Това разпределение на населението по еднокилометрови пояси от центъра (пл. „Св. Неделя“) към периферията показва, че на прага на XXI в. строителната територия е почти напълно уплътнена. Периферията придобива характер на гъсто обитавана територия, а центърът се обезлюдява и се очертава все повече като делова централна зона с престижни национални и регионални европейски функции в съзвучие със структурата на модерните европейски столици от Централна и Югоизточна Европа. Очертават се три зони на градската територия: типична градска зона (двукилометровият пояс), преходна зона (до 6 km) и агломерирана зона (от 6 до 12 км).

От началото на прехода към изграждане на демократично общество у нас до настоящия момент се извършва уплътняване на преходната зона с качествено жилищно застрояване и със средновисоки жилищни сгради в квартали, с по-благоприятни екологични условия и с по-добре изградени транспортни комуникации. Формиращото се социално разслоение изменя критериите към жилищната среда и се разширяват териториите към диференцирано използване и жилищно застрояване на градската територия. В началото на XXI в. е възможно да се разшири строителната територия на София, защото високоетажното застрояване в жилищни комплекси е безперспективно. Освен това тези комплекси ще започнат да се обезлюдяват и само реконструкция или постепенното частично ликвидиране на панелните жилищни блокове ще освободят терени за изграждане на комфортни и естетични жилища.

СТОПАНСТВО: СЪВРЕМЕННО СЪСТОЯНИЕ И ПРОСТРАНСТВЕНА СТРУКТУРА

Всеки период от развитието на столичния град се характеризира със специфични и важни функции на стопанството. Те са резултат както от особеностите на географското и геополитическото положение на София и от утвърдената икономическа и политическа организация на обществото, така и от целите на провежданата регионална политика и регионално управление. Същевременно развитието на столичното стопанство винаги е оказвало влияние върху пространственото разрастване на града и е променяло неговата архитектура, функции и начин на живот на столичани. Наред с това София през целия период на XX в. е била най-важният икономически център на България. Развитието и структурата на столичната икономика е неотменим елемент от неговата многовековна история, съвременност и привлекателно бъдеще.

След обявяването на София за столица на България (1879 г.) за сравнително кратък период от време били изградени индустриални предприятия, които поставили началото на нова специализация на националното стопанство. Бързо развитие получили търговията и банковото дело, формирали са се пазарните центрове в градското пространство, утвърдил се статутът и престижът на Българската академия на науките, открито било първото висше училище в България – Софийският университет, постепенно била изградена транспортната инфраструктура на града. В резултат на тези промени София се е превърнала в най-големия индустриален, транспортен, търговски, културен, образователен и научен център на страната. През 1997 г. на столичния град се падат около 14% от населението на страната, в него работят около 17% от щетите в националното стопанство, произвеждат се над 15 % от индустриалната продукция. Тук са локализирани около 18,5 % от учащите се в страната и над 20 % от преподавателите. Увеличаващият се стопански потенциал в столицата се съпровожда с непрекъснато териториално разширение на града, който през 1998 г. заема около 12% от площта на обширното Софийско поле.

Пространственото разширение на столичната икономика протича успоредно със зониране на градското пространство. Обособена е централна – делова част на София, формирани са и четири индустриални зони – северна, югозападна, източна, а по-късно и югоизточна. Изградиха се и нови жилищни комплекси, съвършено нов облик след 1990 г. придобиват кварталите „Симеоново“, „Бояна“, „Драгалевци“, „Бистрица“, „Лозен“ и др.

Развитието на столичното стопанство и формирането на неговата структура се извършват под влияние на специфичните особености на прилежащата територия и социално-икономическите отношения на София със страната. Съществени промени в столичното стопанство се извършват след 1990 г. Преходът към пазарна организация и управление на икономиката и преди всичко приоритетното развитие на частната собственост моделират по съвършено нов начин структурата и управлението на стопанските отрасли. През 1990-1997 г. делът на столичното стопанство в национален мащаб намалява, което се изразява в намаляване броя на заетите в промишлеността, строителството и транспорта. Същевременно бързо развитие получават отраслите от третичния сектор (обслужващата сфера). Най-характерното за 1990 1997 г. е непрекъснатото намаляване на дела на отраслите от първичния (добивния) и вторичния (индустриалния) сектор и динамичното, приоритетно развитие на отраслите от третичния сектор.

В периода между двете световни войни отраслите на първичния сектор (добив на природни суровини, земеделие и дърводобив) рязко намаляват своя дял и влияние в столичното стопанство. Известна активизация е характерна за рудодобива във връзка с усвояването на находищата на уранови руди край Бухово и Сеславци, и особено с добива на желязна руда при Кремиковци. Отраслите, в които се преработват добитите природни суровини, като металургия (черна и цветна), химическа промишленост, производство на строителни материали и др., постепенно заемат структуроопределящи позиции в системата на столичната икономика. През последните години в столичното пространство се формират три основни локализации за добив на полезни изкопаеми. Това са кариерите за ломен камък (гранити, сиенити) за строителство и облицовки, добив на пясък и баластра от старите езерни отложения край Казичене, Долни Богров, Челопечене, Чепинци и Негован, както и добивът на железни руди по открит способ край Кремиковци.

Структурните промени, извършвани в столичната икономика, са насочени към ограничаване дела на добивните производства главно по икономически и екологични причини. Трайна тенденция е непрекъснато намаляване на полезното съдържание и качество на добиваните природни ресурси и увеличаване на производствените разходи. Добивните отрасли влошават силно и екологичната обстановка в Софийското поле. Изградените в североизточната част на котловината хвостохранилища, отвали и табани причиняват сериозно замърсяване на въздуха, водите и почвите. Спирането на уранодобива и закриването на рудниците в Бухово и Сеславци след 1992 г. бавно ще подобрява екологичната ситуация в Софийската котловина. Оптимизирането на екологичната обстановка изисква значителни финансови ресурси и преди всичко качествено нов подход при управлението на регионалното развитие в София.

Развитието на крайградското земеделие е обусловено от непрекъснато увеличаващия се брой на столичното население. Увеличаващите се потребности от земеделска продукция на градските пазари е причина за пространственото разширение на отрасъла. Южните склонове на Стара планина, както и подножието на планините, ограждащи от юг Софийското поле, се усвояват за земеделско производство. В териториите с по-малка надморска височина (Кривина, Казичене, Бусманци) се разраства отглеждането на зеленчуци и късно зреещи плодове, развива се производството на зърно и фуражи. В непосредствена близост до столицата се изграждат ферми за затворено отглеждане на животни за мляко и месо (в Подгумер, Костинброд, Казичене и др.).

Отглеждането на фуражни култури е типично за земите с по-голяма надморска височина в котловината. Заедно с това се използват полупланинските и планинските пасища, което предопределя и специализацията в отглеждането на овце, кози и говеда. Столичният град с големите потребности на пазара стимулира развитието на оранжерийното производство и отглеждането на цветя. Ежедневните потребности на София от прясна земеделска продукция „приобщиха“ към градското пространство околните села и някои градове.

Тази регионална особеност през 80-те години се разви до такава степен, че практически в продоволствената зона на София участваше територията на цялата страна, а земеделската специализация на Западна България се предопределяше от потребностите и нуждите на Софийския пазар.

Извършените структурни промени след 1990 г. доведоха до рязко намаляване на земеделската продукция (особено от животновъдството). Разруши се старият механизъм на управление на земеделието, както и на транспортирането, преработката и търговията със земеделска продукция. Възстановяването на собствеността върху земите, както и извършваните реституционни процеси се съпровождат с ново жилищно строителство.

Тоталната държавна собственост в София и страната до началото на 90-те години ограничава и затормозява процеса на възстановяване на поземлената собственост. Резкият спад на продукцията от крайградското земеделие налага още по-далечни и по-скъпи превози на мляко, месо, зеленчуци, плодове и яйца. Въпреки това столичният пазар с количествените и ценовите си равнища остава най-привлекателният за търговците от агробизнеса и за представителствата на наши и чуждестранни фирми в първичния сектор на градската икономика. Земеделието на София ще разчита през следващите години на нови форми на частно управление на земеделските стопанства, на качествено нова регионална икономическа политика на държавата към отраслите от първичния сектор и увеличаване на производството чрез неговата интензификация и повишаваща се продуктивност.

Индустриалното развитие на столичното стопанство (вторичния сектор) се характеризира с добре изразена неравномерност и динамичност. До средата на 40-те години в индустриалната структура на столичната икономика доминират отраслите на леката и хранително-вкусовата промишленост. Много от съвременните промишлени производства на страната водят своето начало от София. В този смисъл столичното стопанство представлява своеобразен икономически инкубатор за развитието на националната икономика.

След 1947 г. индустриалните отношения в страната, включително и в София, рязко се промениха. Извърши се тотална национализация на собствеността в промишлеността и минното дело. Приоритетно развитие получиха базовите промишлени отрасли – енергетика, металургия, машиностроене, електротехническа и електронна промишленост, химическа промишленост. Изградиха се и големи строителни предприятия в София и околните села. Те се специализираха в производство и монтаж на панелни елементи за промишлено и жилищно строителство. За продължителен период от време (до 1991 г.) териториалната концентрация се приемаше за един от основните и най-важните критерии за развитието на индустрията.

През 1989 г. над 15% от предприятията на електротехническата и електронната промишленост и над 14% от предприятията на химическата промишленост бяха съсредоточени в София. В резултат на това рязко бе увеличен броят на заетите в промишлеността и строителството, делът на които достигна над 25 % от общия брой за страната. Необоснованата териториална концентрация на индустрията в столицата

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s