ПОЧВИ, РАСТИТЕЛНОСТ И ЖИВОТИНСКИ СВЯТ

растителност

растителност

Под влияние на разнообразието от природни фактори, в равнинната и хълмисто-планинската част на Софийската котловина са формирани 13 почвени типа. Софийското поле е заето предимно от канелени горски почви. Те са формирани върху разнообразни почвообразуващи материали (пясъчници, андезити, варовици и др.) под изключителното въздействие на широколистна горска растителност. Тези почви са разпространени до 700-800 m надм. в.Ограничено разпространение в по-високите участъци, заети с излужени канелени горски почви, имат и канелено-подзолистите горски почви. На северния склон на Витоша, Люлин, Лозенска планина и южния склон на Стара планина, на площи със значителен наклон, са разпространени и плитки канелени горски почви. Канелените горски почви притежават редица неблагоприятни водно-физични и химични свойства. По-ограничено разпространение имат ливадно-канелените почви в ниските части на релефа. Там подпочвените води са разположени близо до повърхността и благоприят стват развитието на ливадна растителност. Въпреки високото естествено плодородие на ливадно-канелените почви, в резултат на многовековното им използване те са силно обеднели на хранителни вещества и имат влошени физични свойства, поради което се отличават със сравнително ниско плодородие.

Излужените чернозем-смолници са разпространени в същите райони, в които са разпространени и канелените горски почви. Двата почвени типа образуват една зона, но смолниците заемат по-ниските части на релефа. Те са формирани върху слабо дренирани участъци, където вследствие на по-голямото овлажнение се е развила ливадна и ливадно-блатна растителност, която е причината за формирането на дебел хумусен хоризонт. Смолниците се отличават с добро плодородие, особено в години с пролетно-лятно засушаване, поради глинестия им състав, на който се дължи по-голямата им водозадържаща способност. По терасите на реките, които протичат през Софийското поле и по някои места в подножието на оградните планини, са формирани алувиално и делувиално-ливадни почви. По състав те са песъчливо-глинести. Това са плодородни почви, при които се получават високи добиви от земеделските култури.

Ограничено разпространение източно от София имат засолените и заблатените почви. Характерно за тях е, че са силно преовлажнени почти през цялата година. Заемат най-ниските форми на релефа. Това са почви с тежък глинест механичен състав, с лош въздушен и хранителен режим и с ниско естествено плодородие. Включването им в обработваемите земи, както и на торфено-блатните почви, изисква коригиране нивото на подпочвените води и химическа мелиорация.

Най-разпространени в планинските територии са кафявите горски почви. Те са формирани изключително под въздействие на горска растителност, в условията на голямо количество валежи. Почвообразуващите материали са предимно безкарбонатни скали – гранити, пясъчници, глинести шисти, гранитогнайси. Тези почви имат лек песъчлив механичен състав и често са с плитък профил. Характерна за тях е високата филтрация и ниската водозадържаща способност. Кафявите горски почви не са подходящи за земеделско ползване.

В зоната на канелените и кафявите горски почви са разпространени рендзините (хумусно-карбонатни почви). На стръмни терени те имат плитък профил, а в равнинните територии – по-дълбок профил. Образувани са под влияние на тревиста и тревисто-горска растителност, върху почвообразуващи материали, съдържащи значително количество карбонати. Плитките почви имат много ниско плодородие и използването им изисква създаването на благоприятен хранителен режим.

Най-високите билни и склонови части на релефа, с надморска височина над 1700 – 1800 т, са покрити от планинско-ливадни почви. Тези почви са формирани под въздействие на тревна и храстовидна растителност (клек, хвойна и др.), предимно върху безкарбонатни скали. Те са с лек механичен състав, със съдържание на скелетни фрагменти и пясък. Хумусното им съдържание е високо, но хумусът е груб, съставен от не напълно минерализирани органични остатъци. Те се използват главно за ливади.

Растителна покривка. В област София-град тя е разнообразна, което се дължи главно на местните природни екологични условия и на влиянието на човешката дейност върху растителността. Както климатът, така и сложният релеф, са първостепенните природни фактори за разнообразната флора на областта.

В равнинните части на Софийската котловина, които сега са заети от селскост опански култури, има тревисти видове, като садина, белизма, луковична ливадина и др. Формациите на садината включват голям брой съпътстващи видове (често над 50), като луковична метлица, очеболец, белизма, власатка, детелина и др. В тези формации често се срещат отделни представители на дървесна и храстова растителност, които са остатъци от съществувалите някога горски и храстови съобщества.

По-често се срещат зимен дъб, цер, глог и др. Формацията на белизмата на места заема големи площи – предимно на ерозираните терени. В тази формация се включват групи или отделни дървета и храсти от дъб, драка и др. Посочените тревисти формации са възникнали вторично на мястото на съществували някога и унищожени от човека гори и храстови формации от цер, благун, космат дъб, габър, драка и др. С деградацията на горите и храстовите съобщества, тревната растителност постепенно навлиза в разредените гори и храсталаци, където се формират вторични тревни съобщества. По подножията на оградните планини в миналото са били разпространени зимен дъб, космат дъб, клен, дива круша, келяв габър и някои други дървесни видове. Тези горски видове са били съпътствани от степни и ливадно-степни тревни видове, които сега се срещат само върху най-неплодородните плитки и ерозирани почви. Над 800-900 т надм. в. е развит по-влаголюбив тип гори от зимен дъб, трепетлика, габър, а на още по-голяма височина – и от бук.

Най-ниските територии на района около реките са заети от влаголюбиви тревни видове – предимно житни, бобови и разнотревие. По-широко разпространение имат ежовата главица, бялата и червената детелина, пиперичето, ливадната метлица и др. Ограничено разпространение в някои ниски форми на релефа имат ливадно-блатната и блатната растителност. На някои места са разпространени върби и тополи, а други са засадени с акация.

Животински свят. Представен е от малко на брой видове. В естествените и изкуствените водни басейни от рибите преобладават каракудата, шаранът, бялата риба, линът и кротушката. От земноводните се срещат жълтокоремната буика, голямата водна жаба и по-рядко дъждовникът. Дребните гризачи са представени главно от обикновената полевка, а ловните бозайници – от заека.

Установено е, че над София и околностите й мигрират, гнездят или зимуват около 310 вида птици. Преобладават птици, принадлежащи към фауната на студения, умерения и субтропичния климатичен пояс на Евразия. Орнитофауната на града е доста динамична, което е свързано със сезонните миграции на птиците. Изследванията на орнитолозите показват, че над София съществува интензивен нощен полет. Идентифицирани са сива и нощна чапла, калугерица, черен бързолет, кукувица, беловежд дрозд, червеногръдка и др. От арктическите видове са установени гмуркачи, поен лебед, червеногуша, голяма и малка белочела гъска, планинска и кадифяна потапница, северен мишелов, сребрист дъждосвирец, трипръст пясъчник, сив кривоклюн, брегобегачи, водобегач, снежна овесарка. Околностите на София представляват своеобразен миграционен кръстопът и място за хранене и почивка за чайковите птици, въпреки че районът на основните им местообитания е морският бряг.

За обитаващите населените места домашни гълъби са характерни също миграции на далечни разстояния. В София се появяват птици, опръстенени в Унгария, Германия, Италия и други страни. В резултат от нарастването на София и урбанизирането на околностите й някои птици са напуснали града. Не гнезди вече в околностите черният щъркел, напуснал е централните паркове козодоят, няма го вече и водният кос. Същата съдба имат белият щъркел, качулатата чучулига, селската лястовица.

ЛАНДШАФТНО РАЗНООБРАЗИЕ И ЗАЩИТЕНИ ПРИРОДНИ ОБЕКТИ

Ландшафтно разнообразие. Ландшафтите представляват относително еднородни по произход териториални съчетания (комплекси) от взаимно свързани компоненти на природната среда (скали, релеф, климат, води, почви, растителност и животински свят). Под влияние на човешката дейност природните ландшафти са подложени на различни въздействия, поради което в тях

ирис ъстват и редица антропогенни елементи. Резултатите от ландшафтните проучвания се използват при разработването на териториално-устройствени и градоустройствени планове и проекти и при вземането на оперативни управленски решения в областта на опазването, възстановяването и рационалното използване на природните ресурси и околната среда.

Основните фактори за формирането на ландшафтната структура на територията на област София-град се обособяват в две главни групи – природни и антропогенни. От природните фактори най-голямо значение имат скалната основа, релефът и хидроклиматичните особености на района.

Важна е ролята и на почвите и биогенните компоненти на природната среда, кои то са индикатор на въздействието на останалите фактори. В групата на природните фактори се включва и сложното палеогеографско развитие на Софийската котловина през неогена и кватернера, когато са се формирали и развивали съвременните природни ландшафти.

Втората група фактори включва преките и косвените въздействия от човешката дейност и различните форми на природоползване, които оказват влияние не само върху разнообразието на ландшафтите, но и върху тяхното съвременно екологично състояние. Тези въздействия често имат негативен ефект, тъй като изменят естествения ход на природните процеси в ландшафтите. Това води до нарушаване на равновесието в екосистемите и на тяхното нормално функциониране.

Пространствената структура на ландшафтите в района на София е илюстрирана от фигурата, която е съставена предимно по данни за съвременното земеползване, получени по международния проект Рhаrе СОRINE/ЕЕА, в който участват и български учени. Резултатите от проекта са публикувани във „Рhаrе Natural Resources, Land Cover“, CD-ROM, Brussel, 1997. Тези данни са актуални, понеже са резултат от дешифрирането на получени в началото на 90-те години сателитни изображения. Използвана е и информация, съдържаща се в тематични карти на отделните компоненти на природната среда. Фигурата ясно отразява проявата на височинната поясност в разпространението на природните ландшафти, която се дължи на значителните различия в надморската височина на територията на област София-град (разликата между най-високата и най-ниската точка е почти 1800 m) и свързаните с тях изменения на климата, хидроложкия режим, релефообразуващите и почвообразуващите процеси и биоекологичните условия.

В зависимост от съчетанието между факторите за ландшафтно разнообразие и проявата на височинната поясност, различните видове природни ландшафти на територията на област София-град могат да бъдат систематизирани в три основни типа – планински ландшафти, подножни ландшафти и ландшафти на котловинното дъно. В оградните планини скалната основа на ландшафтите е изградена предимно от магмени (вулкански и интрузивни) и седиментни комплекси. В зависимост от пъстрия скален субстрат, движенията на земната кора и различните физикогеографски условия протичат разнообразни релефообразуващи процеси като изветряне, ерозия и др.

Под тяхно влияние са образувани земеповърхни форми, които са специфични за оградните планини – билни заравнености, върхове-твърдици, сложни по морфология и произход склонове, склонови стъпала, всечени речни долини, свлачища, срутища и др. Обликът на планинските ландшафти се определя и от специфичните черти на планинския климат и по-голямата степен на овлажнение, които създават условия да се развива разнообразна естествена растителност върху пъстра почвена покривка. Съществуването на естествено съхранени и слабо изменени от човешката дейност ландшафти в средно- и високопланинските пояси на Витоша е основание за наличието на територии със статут на защитени природни обекти.

Билните ландшафти (1) заемат заравнените гърбища на планините, над които често се издигат уединени скални твърдици. Тези ландшафти са най-широко разпространени на Витоша (Витошкото „плато“) и Плана. Поради по-голямата надморска височина, билните ландшафти на Витоша са заети с плитки и каменисти планинско-ливадни почви, покрити с разредена алпийска и субалпийска тревна растителност. Специфичен елемент на пространствената структура на ландшафтите в обхвата на „платото“ са торфищата. По гърбищата на останалите оградни планини билните ландшафти са разпространени на по-малка надморска височина. Поради това почвената им покривка е представена от кафяви и канелени горски почви, покрити предимно със смесени широколистни гори. >>>>>
>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>
<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<
Склоновите ландшафти (2) се отличават с най-голямо разнообразие. Причина за това са значителните наклони и разчленеността на релефа, различната експозиция на склоновите повърхнини и интензивните ерозионни процеси. ландшафтите по южния старопланински склон са с дъбово-габърови гори върху плитки канелени горски почви. Северните оградни склонове на Витоша са по-стръмни и по-дълбоко разчленени. Под влияние на мразовото изветряне във високопланинската част на Витоша се разрушава скален материал, който под действие на силата на тежестта се придвижва по стръмните склонове. Така са образувани разнообразни форми на релефа като каменни „реки“ и сипейни конуси. Склоновите ландшафти по Витоша са покрити с иглолистни и смесели широколистни гори върху кафяви горски и ерозирани канелени и псевдоподзолисти почви.

Долинно-проломните ландшафти (3) са образувани в резултат на ерозионната дейност на р. Искър в геоложкото минало – Панчаревският пролом между Плана и Лозенска планина и Искърският пролом, формиран в северната старопланинска ограда. Тези ландшафти впечатляват със стръмните, почти отвесни долинни склонове и с красивите меандри на реката.

Подножните ландшафти (4) са разпространени в периферията на Софийското поле. Скалната им основа се състои от неспоени делувиално-пролувиални и алувиални наслаги, а така също от свлачищни и срутищни материали. В южната част на котловината спускащите се от планинските склонове реки (Симеоновска, Драгалевска, Боянска) и потоци са образували обширни наносни конуси, които са специфичен елемент на подножните ландшафт. В ивицата между Витоша и Лозенска планина, а също така северно от Люлин, в района на гр. Банкя, релефът на подножните ландшафти е силно разчленен от малки реки и потоци.

Почвите са делувиални, делувиално-алувиални и канелени, а естествената растителност по незастроените терени е силно изменена от човешката дейност – преобладават земеделски земи, вторично възникнали тревисто-храстови съобщества или изкуствени горски насаждения на мястото на унищожени естествени гори. Ландшафтите в котловинното дъно (5) са образувани върху неспоени глинести, песъчливи и чакълести материали. Произходът на тези акумулативни материали (езерен, речно-езерен и блатен) е свързан с еволюцията на Софийския грабен и условията на седиментация в него през неогена и кватернера.

Релефът на ландшафтите в котловинното дъно е равнинен, плосък и монотонен. Почвената им покривка също е еднообразна – в западната част на Софийското поле тя е представена от смолници, а в източната – от алувиални и делувиални почви, които на места са заблатени и засолени под влияние на плитко разположените грунтови води. До известна степен обликът на ландшафтите се разнообразява от фрагментарно запазените надзаливни речни тераси на реките Искър, Лесновска, Блато, Слатинска, Какач, Владайска, Перловска и др. Тези тераси са изградени от речни наноси (чакъли и пясъци), които са покрити с дълбоки и плодородни алувиални и алувиално-ливадни почви (6).

Природните ландшафти в котловинното дъно и подножната ивица в най-голяма степен са изменени от многовековната човешка дейност. Причина за това е значителният природно-ресурсен потенциал и благоприятните условия за неговото усвояване. Под влияние на различните форми на земеползване по-голямата част от природните ландшафти са трансформирани в антропогенни. Основните категории антропогенни ландшафти в географското пространство на столицата – селскостопански (агроландшафти), селищни (урбанизирани), промишлени (техногенни), рекреационни (местата за отдих и туризъм) и други, могат да се разглеждат и като последователни етапи в усвояването и използването на територията на Софийския регион. Най-голяма площ заемат агроландшафтите (5) със сеитбооборотни култури, трайни насаждения, ливади и пасища.

Тяхното съвременно екологично състояние е в тясна връзка с почвеноклиматичните условия, формите на собственост, размера и конфигурацията на обработваемите парцели, използваната агротехника и др. Значителна площ имат и селищните ландшафти (7). Наред със застроените територии, характерни елементи в урбанизираните ландшафти са зелените площи и парковете, спортните съоръжения, паметниците на културно-историческото наследство и др. В обхвата на техногенните (8) и деградираните (9) ландшафти се включват предприятията в индустриалните зони на столицата, изградената инженерна инфраструктура, изкопите на рудниците и кариерите, изкуствените насипища от миннодобивната дейност и др.

Досегашното промишлено развитие и съществуващата техническа инфраструктура не са били съобразени с екологичните и естетическите качества на ландшафтите в районите с най-голямо техногенно натоварване, което създава екологични проблеми и изисква алтернативни устройствени решения. Ландшафтното разнообразие на територията на област София-град е важен фактор за нейното бъдещо развитие. При решаването на ландшафтно-екологичните проблеми на столицата е необходимо:

а) да се ограничи антропогенното замърсяване на компонентите на ландшафтите над пределно допустимите норми и да се ликвидират последиците от предишните замърсявания;

б) да се повиши ефективността при използване на разнообразния ресурсен потенциал на ландшафтите, като се спазва принципът използването на природните ресурси на ландшафтите да не надвишава техните самовъзстановителни способности;

в) да се възстановят и рекултивират деградираните ландшафти в урбанизираните и техногенно натоварените зони на областта; г) новите градоустройствени и териториално-устройствени решепия да бъдат съобразени с изискването за естетизация и устойчиво развитие на ландшафтите.

Защитени природни обекти. Съгласно новото природозащитно законодателство в България и в съответствие с нормативните документи на Международния съюз за защита на природата (IUCN, на територията на област София-град са обособени малък брой защитени територии. Това са природният парк „Витоша“, резерватите „Бистришко бранище“ и „Торфено бранище“, природните забележителности „Кътински пирамиди“, „Боянски водопад“, „Алекови водопади“ и „Самоковището“ и множество защитени видове растения и животни.

В резултат на активната природозащитна дейност на Съюза за защита на родната природа и туристически дружества през 1934 г. (ДВ бр. 178/1934) е обявен Народен парк „Витоша“ – първият в България и на Балканския полуостров. Тогава той е включвал само 6410 ha – 23 % от площта на планината във високата й част, която е била държавна собственост. След редица промени днес паркът обхваща почти изцяло планината и има площ 26 606,6 ha, от които в териториалния обхват на столицата попадат около половината. Този парк е включен в Списъка на ООН на националните паркове и еквивалентните резервати. По Закона за защитените територии от 1998 г. Народният парк „Витоша“ е прекатегоризиран в Природен парк „Витоша“.

Природозащитният режим на Витоша създава условия за съхраняване на ценни планински ландшафти и тяхното биологично разнообразие. Интересни и характерни са образуваните тук форми на релефа: Витошкото „плато“, каменните реки, сипеите, твърдиците и други скални образувания, многобройните речни прагове и водопади. Витошкото „плато“ е заравненост, простираща се от 1800 до 2200 m надморска височина, с преобладаващ наклон на север-северозапад. Платото почти изцяло е заето от торфища. Каменните реки са специфични за някои части на планината – по долините на р. Владайска и р. Бистрица, северно от вр. Камен дел. Софиянци наричат тези каменни реки „морени“, въпреки че не представляват акумулативни ледникови образувания и съгласно научните доказателства са резултат от сферичното изветряне (разрушаване) на изграждащата ги скала – монцонит. най-привлекателна за многобройните посетители на парка е каменната река в басейна на р. Владайска в местността Златните мостове. От върховете-твърдици по-характерни са Черни връх, Резньовете, Камен дел, Черната скала и др.

В хидроклиматично отношение природният парк „Витоша“ е характерен с оптималните си природно-географски условия за възникването и развитието на специфично видово разнообразие, което е една от основните причини за обявяването на защитената територия. В природните ландшафти на парка се срещат около 1500 вида висши растения, от които значителен брой са български и балкански ендемити (видове с ограничен ареал). Запазените стари писмени документи свидетелстват, че допреди няколко века Витоша е била покрита с гъсти, труднопроходими гори. За витошките гори още през XVII в. пътешественикът Евлия Челеби пише, че в тях „… куршумът не работи и стрелата не минава“. Но в края на XIX и началото на XX в. този век голяма част от горите са били унищожени – изсичани са били за дървен материал или са били опожарявани за пасища. Сега от някогашните иглолистни гори са се запазили само отделни масиви, намиращи се по североизточния склон – в горната част на водосборния басейн на Бистришка река, и по западните склонове на планината – в горната част на водосбора на Владайска река.

Поради значителната разлика в надморските височини от подножието на планината до най-високите й върхове се наблюдават почти всички характерни растителни съобщества по вертикалното зониране на растителността от умерените географски ширини. В ниската част (до около 1300 m надм. в.) са разпространени смесените широколистни гори, в които преобладават летен дъб, горун и цер.

Горната граница на дъбовия пояс не е рязка и тук дъбовите съобщества са размесени с бука, а на места – и с белия бор и смърча. В този пояс се намира и единственото находище на тис в парка – в района на Боянския водопад на около 950 m надм. в. Сред разнообразната храстова и тревна растителност се срещат и някои редки и застрашени видове, между които рубиновата детелина, планинският божур (известен още и като„витошко лале“), петровият кръст, самодивското лале, полското котенце, което е с единствен локалитет тук в цяла България, и др.

Средновисоките части на природния парк „Витоша“ (1300-1700 m надм. в.) са заети с букови гори. На места букът слиза доста ниско в дъбовия пояс – над Бояна, Драгалевци и Владая той се спуска до около 650 т надм. в. В този пояс и единствено на територията на природния парк „Витоша“ отново бе открита петтичинковата върба – вид, доскоро считан за изчезнал от българската флора.

Спецификата на екологичните условия в буковите гори е причина за наличието на по-еднообразни храстови и тревни съобщества. Високите части на парка (1700-2000 т надм. в.) са заети от иглолистните гори. С увеличаване на надморската височина преобладава смърч и между 1700 и 1800 m се намират чисти смърчови гори. Над тази граница ю се разреждат и към края на пояса остават единични дървета, на места смесени с клек.

Сред тревистите растения и в този пояс се срещат редки и застрашени видове: балканският ендемит българско шапиче, витошкото лале, горската съсънка, къдравата криптограма, самодивското лале, източната ведрица, късната лойдия, листообхващащият стрептопус, кълбестият салеп, кръглолистната мурава, петнистата тинтява, жълтата тинтява, ранната горчивка. Най-високата част на природния парк „Витоша“ (над 1800-2000 т надм. в.) е заета от алпийска и субалпийска тревна растителност. Редките видове, срещани тук, са златистата кандилка, алпийският повет, лазурният здравец, карпатското крайснежно звънче, кръглолистната росянка, витошкото лале, тинестата острица.

Ясно изразената вертикална зоналност на растителността е предпоставка и за наличието на многобройни и разнообразни местообитания за разширение и съхранение на богат животински свят. В природния парк „Витоша“ се срещат почти всички представители на едрата бозайна фауна, известни и за другите български планини. Тези места в миналото са били обитавани от мечката и вълка. Само преди около век мечките на Витоша са били толкова много, че по свидетелството на К. Иречек през зимите на 1873 – 1880 г. Гладни мечки са слизали дори между къщите на с. Бояна. Според проф. Николай Стоянов през 1924 г. в района на с. Бистрица е убита последната витошка мечка. Напоследък има сведения за завръщането на тези два изчезнали от планината бозайника. Поради ловната забрана сега спокойствието на дивите животни е осигурено, което допринася за увеличаване на популациите им. На територията на природния парк „Витоша“ са разположени два резервата – „Бистришко бранище“ и „Торфено бранище“.

Биосферният резерват „Бистришко бранище“ е сред най-старите резервати в България – обявен е за резерват още през 1934 г. Той заема площ 1061,6 ha и се намира на североизточния склон на Витоша. Резерватът обхваща горната част от водосборните басейни на реките Бистрица и Янчевска от около 1430 m надм. в. до върховете Малък Резен, Голям Резен (2277 m), Сконарник и Голям Купен. Релефът на резервата е характерен със стъпаловидния си характер, който се определя от редуването на различно издигнати планински склонови стъпала, отделени със стръмни склонове. Богатството и разнообразието на земеповърхни форми се допълва от образуваните тук каменни реки, каменни сипеи и причудливи скални образувания, всред които изпъкват върховете твърдици. На места каменните реки достигат значителни размери.

Така например, „Голямата грамада“ в северната част на резервата има дължина почти 1000 т и ширина до около 300 m. Сипеите, наричани още каменни грохоти, заемат значителна площ под върховете Голям и Малък Купен и правят терена труднопроходим. Както тези струпвания на огромни скални блокове, така и скалният венец в местността Резньовете, придават на релефа алпийски вид и привлекателност. Растителността на резервата принадлежи към два различни пояса -на иглолистните гори и на високопланинския пояс. Тук са установени 453 вида висши растения, от които 34 ендемични вида са включени в Червена книга на България. Горите са от смърч и имат издънков характер, поради честото им унищожаване в недалечното минало.

Средната възраст на едрите дървета е не повече от 100-120 години. В смърчовите гори се среща често черната боровинка, а в по-ниските части на резервата смърчът е смесен с бук, ива, бреза, бял бор и по-малко с ела. В миналото в горната частна гората и в безлесната зона клековите съобщества са били широко разпространени, но поради опожаряване сега вече клекът е рядък представител. Сред тревистите растения се срещат следните редки видове: жълта тинтява, самодивско лале, източна ведрица, кълбест салеп, горска съсънка, панчичева пищялка, преходна мурава, лазурен здравец, кръглолистна росянка и още много други. Във флората на резервата присъстват и някои балкански ендемити: бяла мура (сега има само няколко екземпляра в местността „Пожарище“ на 1650 m надм. в.), велухенски минзухар, българска тинтява, българско шапиче, жешля и др.

Резерватът „Торфено бранище“ е обявен през 1935 г. и има площ 784,1 ha. Намира се във височинния пояс 1750-1850 m и е създаден с цел съхраняване естественото състояние на торфището и блатната растителност в тази част на Витоша. Торфището се е формирало при по-обилна влажност и масово развитие на сфагнови и други (около 40 вида) мъхове, приспособени към екстремните условия на високите части на планината. Възрастта на торфището се изчислява на около 1600 години, през които се е натрупал торфен пласт, дебел до 2 m. Всяка година торфеният пласт нараства с около 1 mm. Торфището е разположено върху скална основа, над която следва слой от острициев торф. Над този слой следват пластове от острициево-сфагнов и сфагново-острициев торф. От дъждовете и топенето на снеговете торфището задържа огромно количество вода, подобно на сюнгер.

На територията на резервата се намира и вододайната зона на витошкия водопровод, което улеснява неговата стриктна охрана. На по-сухите места в резервата се срещат хвойната, лапландската върба и боровинки. От тревистите растения тук са разпространени някои видове очиболец, тинтяви, острици, пушици, орхидеи, каменоломки, сред които и редките видове торфена острица, тинеста острица, кръглолистна росянка, мочурно прозорче и др. Наличието на значителен брой видове, които са ендемични за България.и Балканския полуостров и са под закрилата на Закона за защита на природата (включени са в Червена книга на България), определя особеното място на защитените територии на природния парк „Витоша“ в съхраняването на националното природно богатство. Интересни защитени обекти в обхвата на столичното пространство, намиращи се също в границите на природния парк „Витоша“, са „Боянски водопад“, „Алекови водопади“ и „Самоковището“.

В географското пространство на София се намира и природната забележителност „Кътински пирамиди“, обявена за защитен природен обект през 1962 г. Кътинските прирамиди са скални образувания, формирани от ерозията в дебелите делувиални отложения в подножието на северната старопланинска ограда на Софийското поле. Заемат площ около 11 ha в местността осмият дол, намираща се в землището на с. Кътина. Те представляват различни по форма, големина и цвят (предимно червеникави) пирамиди с остров 1фхи гребени. В основата им е развита гъста мрежа от дълбоки ровини, между които стърчат неправилните пирамиди с отвесни стени. След 1980 г. се наблюдава тяхното непрекъснато разрушаване под влияние на повишената интензивност на ерозионните процеси. Сега в този район и в околните местности се образуват остри пирамидални форми, което би могло да доведе до създаването отново на такъв природен феномен.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s